Казвам се Елена. Или Ели, или просто etоli. Последното е ника ми във форумите. Там, където рядко пиша и повече чета, както и там, където предимно пиша и по-малко чета, защото все не ми остава време. Преди само четях. Откакто ме запали манията „хипеаструми и амарилиси“ все ми се струва, че не знам. Колкото и да научавах, всъщност ми се струваше, че толкова по-малко зная, а имаше все повече и повече интересна информация. Навсякъде. В началото на недостъпни места, после всичко започна да си идва на мястото. Интернет, книги, списания, научни издания… за всяко нещо си има начин.
Мечтаех си за знания и цветове, за луковици и градини, сортове и видове. И постепенно започнах да събирам тези уникални растения. Започнах с един хипеаструм преди 5-6 години, продължих с още няколко… сега са към 130! В колекцията ми присъства и истинският амарилис, няколко други видове кокичеви… Чак аз се учудвам като го пиша, но наистина са толкова. Тепърва предстои пролетната инвентаризация, която ще покаже точната бройка след презимуване/зимен сън 2008-2009.
Всичко започна от един от „бабешките“ амарилиси, който наистина си беше на бабa ми в Русе. И цъфтеше всяка година. Тя го слагаше под леглото зимата, завит с вестник. В стаята беше студено, тя обичаше да е студено и там рядко се отопляваше сериозно. Амарилисът растеше в една стара пластмасова саксия тип „соц-реализъм“, в почва, която повече приличаше на глина, отколкото на какво и да било друго. Луковицата беше голяма не повече от топка за голф. Обаче цъфтеше всяка пролет. Съседката все се зазяпваше по него и все искаше и тя. И всички знаехме, че ако се „разбута“ няма да цъфне следващата година, че и следващите две. Та съседката все си оставаше без него.
Навсякъде по света имат така наречените „national collections“ или колекции на професионалисти и аматьори, които се удостояват със специални грамоти и внимание, обикновено съставени от всички видове от даден род, но понякога и просто представляващи наистина „колекции“ от редица сортове и видове. В България никой не обръща внимание на такива неща. Или може би аз не знам. Но мисля си, по този начин се събужда интереса на масовата публика към определени растения и природата като цяло. Това е целта и на този проект – Хипиленд иска да събуди в повече хора манията „aмарилиси“. Тепърва ще си говорим за амрилисите и хипеаструмите, но може би още тук трябва да се разберем, че „амарилис“ изобщо не е онова, което повече хора свързват с това цвете. Но за това в друг постинг.
Мисля си, че съм натрупала и доста материал, на който да обосновем разговорите си. Представям си, че ще има значителен снимков материал, заедно с моите лични наблюдения, които биха помогнали на много хора да научат повече за тези американско-африкански прелести. И да пожелаят да ги отглеждат. Така ще научим повече хора на любов към природата, а може би и ще съхраним една мъничка частичка от природните чудеса в растителния свят.
Не съм ботаник. Всъщност професията ми е много далеч от ботаника. Май е повече свързана с антропологията като се замисля, или даже да го кажем социологията. Сигурно затова съм толкова запалена по флората, а напоследък и по фауната – то нали човек най-харесва това, дето не е. Обичам да пътувам. И да бягам от хората. И после пак да се връщам при тях. Но най-обичам да съм сред цветята, сред корени и пръст, луковици и цветоноси, листа и ако щете дори листни въшки.
Всеки луд с номера си. Моят са амарилисите. Преди всичко амарилисите или нека бъдем коректни – хипеаструмите.