Саксията:

Първото, което правя винаги, е да подбера правилната саксия. Това разбира се е свързано първо с решението дали дадена луковица ще бъде посадена сама или в група. До миналата година предпочитах луковицата да бъде посадена сама, в отделна саксия, за да предпазвам всяка една от зарази, доколкото това е възможно при една голяма колекция. Това позволява и по-голяма свобода в начина и мястото на „излагане“ на разцъфналия амарилис. От миналата година прилагам и групово засаждане, но за него в следващата статия.

Ширина на саксията при първоначално засаждане

Саксията като ширина трябва да бъде малко по-голяма от луковицата – тоест когато луковицата бъде засадена, от нея до саксията би трябвало да има около 2-3 см. Това е така от една страна, защото стара теория твърди, че амарилисите обичат да са на тясно, а от друга страна – след първото засаждане и цъфтеж луковицата значително намалява обиколката си. Това е нормално, тъй като в професионалните разсадници е била обработвана с редица химикали, за да достигне максимален размер. Това не е възможно при домашни условия, а и тези условия в повечето случаи са далеч от перфектни. Но в това няма нищо лошо – след „свиването“ при първия цъфтеж следва период на усилена вегетация, през който луковицата ще възстановява обиколката си. И макар че най-вероятно никога няма да достигне първоначалния си размер, ако всяка година „наддава“ достатъчно, то и регулярно ще ни радва с цветовете си.

Ширина на саксията при пресаждане

В този смисъл, ако засаждам луковица, за която първият цъфтеж в домашни условия вече е преминал, мога да оставя и малко повече разстояние от нея до саксията – около 4 до 5 см. Така ще има място и за бъдещото нарастване.

Височина на саксията

По отношения на дълбочината на саксията – нещата са в полза на по-голямата дълбочина. Корените на амарилиса, които се появяват от основата на луковицата (basal plate) растат значително на дълбочина, като спирално се придвижват около стените на саксията (нещо продобно съм наблюдавала при корените на цимбидиумите при орхидеите). Колкото по-голяма дълбочина, толкова повече място за корените, толкова повече и по-силни корени, толкова по-голяма луковица, толкова по-големи цветове. Намирането на достатъчно дълбоки, за сметка на това сравнително тесни саксии поне за мен винаги е проблем. Затова общия принцип, който спазвам се височината на саксията да е поне с височината на луковицата – не е много добре, но това е масималното. Донякъде този проблем може да бъде компенсиран при груповото засаждане, което и ме накара все повече да залагам на него.

Керамична и пластмасова саксия

Саксията може да бъде както керамична, така и пластмасова. Аз лично предпочитам пластмасовите – първо са доста по-евтини, а при голяма колекция това си е много важно ; второ, са по-леки – това също е много важно за пренасянето наесен, когато започва покоя на луковиците. И трето – понеже съм любителка на реда и симетрията – с пластмасовите саксии е най-лесно да използваш винаги един и същи . Керамичните саксии също си имат своите предимства – много от холандските сортове хипеаструми са с толкова огромни цветове (особено кичестите), че често от тежестта си обръщат саксиите. Затова е добре саксията да не е много лека, за да балансира. Освен това безспорно керамичните саксии са много по-красиви и при правилно подбиране могат да допринесат значително за още по-красивия и впечатляващ вид на разцъфналия амарилис. Моето компромисно решение е използването на керамични саксии като кашпи по време на цъфтеж – поставям пластмасовата саксия в по-голяма керамична и така хем се получава красиво, хем запазвам баланса на тежестта, хем и след прецъфтяването мога да извадя пластмасовата саксия и да я разнасям където искам, а керамичната да използвам за следващия цъфнал амарилис.

Пластмасова саксия с 8 дупки за дренаж

Нещо изключително важно за саксиите е да имат добър дренаж. Освен допълнителния материал за дренаж, който се поставя на дъното, е много важно саксията да има достатъчно дупки и процепи, през които да се оттича водата (в това отношение керамичните саксии също губят, защото обикновено са само с една централна дупка, което води до значително задържане на вода). Аз лично предпочитам типа саксии, които са с 4 (за по-малките като размер) до 8-10 (за по-големите) дупки.

И още нещо за керамичните и пластмасовите саксии – на няколко години, амарилисите трябва да бъдат пресаждани. Никога не съм обичала този процес, защото според мен той докарва стрес на растението, но за съжаление е задължителен, защото луковицата или се заравя сама дълбоко в почвата, или напротив – излиза изцяло над нея, самата почва се изтощава и т.н. Та при пресаждането съм установила, че корените на амарилиса винага се движат по стените на саксията (навиват се около тях в плътна мрежа). Когато саксията е керамична, корените се прикрепят здраво за самите стени и е невъзможно да извадиш цялата топка от корени, без да ги разкъсаш (дори и да счупиш саксията). Това никога не се случва с пластмасовите саксии.

А колкото до това, че пластмасата се загрява и изстива много по-бързо от керамиката – да, за някои растения това може да е фатално, но за амарилисите дори е полезно. За тези растения температурната разлика е основният начин за стимулиране на цъфтеж, така че никога не съм имала притеснения, че корените могат да се преохладят или да се загреят прекалено много.

А цялата история всъщност е свързана с този уникален хипеаструм – Hippeastrum calyptratum. През годините къде ли не съм търсила, какво ли не съм правила, за да се сдобия с луковица или поне семена. И никога не съм успявала… всъщност мисля, че в Европа са много малко притежателите на това бижу. И понеже сега отново сме в сезона на амарилисите, нещо отвътре ме подтикна отново да се поровя в интернет. И този път, някакси между другото, попаднах на Мауро. Мауро е от Бразилия – родината на Hippeastrum calyptratum, започнал е с отглеждането на орхидеи още съвсем малък и постепенно хобито му се превърнало в професия (какъв щастливец!), интересите му се разраснали, семейство Кокичеви станали следващите му любимци (каква ирония – а при мен стана точно обратното) и се посветил на опазването на флората в Бразилия. А Бразилия е родината на хипеаструмите – повече от половината идентифицирани видове са родом от там.

Та се оказа, че Мауро разполага с пресни семена на моята мечта – пеперудения хипеаструм, както и на още няколко любимци. Оказа се и че може да ми изпрати от тях на сравнително поносима цена, а и с разплащането нямаше да има проблеми…Някак си само за няколко дни бяхме уточнили всичко и след по-малко от 10 дни, на 26.11.2009, получих мейл, че моите семенца бодро пътуват през океана.

Пратката от Бразилия

И така започна истинското треперене. Като знаеш, че си намерил това, което искаш, уредил си всички подробности и си направил всичко, което зависи от теб и просто трябва да седиш и да чакаш, да стискаш палци дали все пак пощите и митниците няма да сложат прът в колелата на каручката, е това винаги ми е било най-ужасното нещо! А трябваше да почакам доста и да потреперя още повече – Бразилия е далеч, доста пощи ще са намесени, пакетчето е малко … точно като да се загуби. И на всичкото отгоре недай си боже някой митнически служител, дето не е много запознат с фитосанитарните изисквания, позволяващи изпращането на тези семена, да се вторачи в съдържанието…и семенцата ми никога нямаше да видят бял свят…

Но явно този път звездите се подредиха както трябва В началото на седмицата на бюрото в офиса ми, под зоркия ми радостен поглед, се мъдреше не чак толкова малкото пликче с балончета, облепено с какви ли не марки, а вътре в него – чудесно опаковани и надписани бяха семенцата на бразилските бижута.

Бразилски видови хипеаструми

Та така – вече съм горда притежателка на 4 вида (естествени) хипеаструми:
Hippeastrum calyptratum, Hippeastrum aulicum ‘Corupa’, Hippeastrum morelianum, Hippeastrum glaucescens и Hippeastrum striatum Taipas.

Нямам търпение да започна цялия процес по отглеждането им – истински ме сърбят ръцете да напълня чинийките с вода и приключението да започне. Но реших, че е студено. И не само студено, ами и по празниците няма да съм тук – хем водата ще се изпари, хем ще умрат от студ. А не ми се рискува с тези съкровища. Затова окончателното решение е всичко да започне в началото на 2010…

Общ изглед на луковицата

Луковицата на амарилиса е с различна големина. Естествените видове са с луковици с обиколка не повече от 10-12 см, а понякога и по-малки. Малко по-големи са луковиците на африканските сортове, а холандските сортове достигат до 40 см и отгоре в обиколка. Кoлкото по-голяма е луковицата, толкова повече цветоноси вероятно ще има растението.

Формата на луковицата също може да бъде различна – кръгла, силно издължена, сферична, елипсовидна. Всичко зависи от сорта, съответно вида. Големината и формата на луковиците са толкова разнообразни и интересни, че заслужават съвсем отделен пост. Този е посветен изключително на структурата на луковицата.

Слоеве на луковицата - напречен срез

Хипеаструмът има луковица много подобна на лука. Често колеги и приятели, като ме видят с поредната доза нови луковици се шегуват, че пак съм си купила няколко килограма лук . И наистина – цялата луковица е изградена от слоеве тъкан, в която се натрупват хранителнителни вещества. Тези хранителни вещества позволяват на растението да цъфти, без да се е вкоренило добре, а дори и без изобщо да е засадено.

Слоеве на луковицата

Един слой от луковицата жевее обикновено около сезон, сезон и половина. С остаряването му хранителните вещества се изчерпват, той престава да акумулира нови и постепенно изсъхва, като придобива нова функция, а именно – защитна. Най-външните слоеве на луковицата са точно такива изсъхнали, приличащи на тънка хартия. Докато отмрат напълно, те защитават луковицата от вредните климатични влияния (прекалено силна светлина или студ) или механични повреди.

Често когато човек купи нова луковица, се поддава на желанието да „обели“ тези слоеве. Аз лично не съм голяма привърженичка на „беленето“ и то точно защото това намалява защитните способности на луковицата. От друга страна, прекалено многото такива слоеве спомагат за задържане на вода и водят до изгниване на луковицата в последствие или пък стават дом на редица вредители. Също така само обелването на старите слоеве и достигането до същинските хранителни слоеве може да покаже дали луковицата има проблем с червената ръжда или нещо друго подобно.

Слоеве на луковицата - "обелване"

Като нещо средно между пълното „обелване“ и оставянето на луковицата така, както е пристигнала, аз лично предпочитам да махна голямата част от старите слоеве, така че да мога да видя как изглежда самата луковица, като все пак оставям последните един или два защитни слоя.

Независимо дали ще бъде изцяло обелена или не съвсем хранителните слоеве на здравата луковица трябва да имат зелен цвят. Понякога е възможно след дълго пътуване или изобщо някакви физически наранявания или пък излагане на неблагоприятни климатични условия луковицата да има леки червени петна или да е порозовяла. Това е нормално и е следствие от секретирането на Ca++ йони в клетките на растението, чиято цел най-общо е да повишат защитните способности на растението и да спомогнат за бързото му възстановяване от неблагоприятното влияние.

Червеното оцветяване обаче много често е признак за червената ръжда, която се причинява от Stagonospora curtsii (все още нелечима гъбична инфекция, въпреки някои сравнително добри резултати при определено третиране). За да е сигурно, че луковицата е здрава, тя трябва да бъде суха и твърда на пипане. Меките тъмночервени петна, които често са „лигави“ (влажни при докосване, люспата се размива и разпада при леко потъркване) говорят за сигурна зараза с червена ръжда.

Базална основа и корени

Всички люспи на луковицата на амарилиса са скрепени в долната си част към базалната основа (basal plate). От тази основа се появяват новите корените след засаждане. Всяка нова луковица, която не е засадена, има своите стари корени. Голяма част от тях са сухи, тънки коренчета. Няколко от корените обикновено са доста по-дебели и „сочни“. Именно те са живите корени на луковицата и трябва да останат при засаждането й. Тънките, сухи коренчета, колкото и дълги да са те, са отмрели и трябва да бъдат отстранени. Аз лично никога не режа тези коренчета, а просто ги „издърпвам“ рязко и те се отделят от базалната основа. Така от една луковица с голямо кълбо корени е възможно да останат само един или два корена. Това не е притеснително, а дори полезно за луковицата, тъй като 99% от корените са с кратък живот от по един сезон. Следващия сезон тя ще пусне нови корени и отново ще се закрепи здраво в почвата и ще се храни пълноценно.

Шийка на луковицата

В горната част на луковицата се намира „шийката“. Тя може да е ясно изразена (H. Splash) или да няма ясна граница между нея и луковицата (H. Sweet Nymph, H. Novella). При всички случаи шийката трябва да бъде внимателно прегледата и почистена, защото това е едно от най-слабите места на амарилиса. Именно там най-лесно могат да се видят последиците от евентуални заболявания. Там най-лесно може да се стригне до загниване в случай, че старите люспи задържат вода. Затова независимо дали е първо засаждане на луковицата или тепърва ще бъде приспивана за следващия сезон, аз предпочитам дълбоко изрязване на остатъците от листа и люспи – толкова ниско, колкото е необходимо, за да се види здрава, плътна хранителна тъкан. Това, разбира се, трябва да става много внимателно при новите луковици, защото е силно вероятно да се засегне току що появил се цветонос или дори повече цветоноси.

Все още буйна зеленина на 07.11.2009

Наистина, на откритата ми южна тераса днес беше 19°C, но все пак такава буйна зеленина не само не е нормална, но и със сигурност пречи на луковиците и на бъдещия цъфтеж. Вярвам, че след един определен момент, въпреки че повечето хибриди се водят вечно зелени, вместо листата да изхранват луковицата се получава обратното – луковицата изхранва листата. Така се губи диаметър, а това влияе катастрофално на цъфтежа. Това особено важи, когато веднъж съм тръгнала да приспивам хипеаструмите, а те се инатят и не хвърлят листата си повече от месец.

И днес след поредния преглед и почистване на изсъхналите листа вече няма за кога да чакам естественото заспиване. Освен със спиране на поливането и подхранването, което се случва към края на септември, последната мярка, която ми остава е да подрежа листата. Някои напълно отричат рязането на листа, други са склонни да го приемат, а трети – като мен – са твърди привърженици. Откакто се занимавам с хипеаструми нямам случай, в който всичките ми питомци да са заспали нормално. Никога не са изхвърляли листата си сами, да не говорим това да се случи навреме (края на октомври). Затова винаги съм им помагала, тъй като държа на зимната почивка, дори при истински вечнозелените като Hippeastrum papilio.

Листата се отрязват през средата

Процедурата е съвсем проста: почиствам вече изсъхналите листа, а зелените прерязвам наполовина или дори по-ниско.

Това скъсяване на листата явно прекратява поне отчасти вегетацията и напомня на луковицата, че е време да се оттърве от листата и да се съсредоточи върху цветоносите, които би трябвало вече да са се формирали във вътрешността. Обикновено това се случва до седмица – две, когато листата са пожълтели, отделят се съвсем лесно от шийката на луковицата и растението е готово за зимната почивка.

Вече поредна година използвам този метод и определено съм доволна. От цялата ми колекция обикновено едва 3-4 амарилиса се сещат кога е времето за приспиване. Всички останали минават през подрязването на листата. А понякога дори се намират 3-4 луковици, които не разбират и от това напомняне, не изхрълят листата си, а напротив – изкарват нови през следващите 2 седмици. Ако това се случи, обикновено режа всички листа изцяло до шийката и веднага пренасям на хладно, за да форсирам още повече луковицата към забавяне на жизнените процеси.

Част от амарилисите след подрязване на листата

След няколкочасова работа резултатът е налице. Дори успях да прегледам състоянието на луковиците. Установих някои плашещи факти за любимите ми Alfresco и Bogota, които май ще бъдат поредните жертви на червената ръжда, но за сметка на това се възхитих от растежа на Flamingo Star и другарчетата му по саксия – но за това ще пиша друг път.

Това подрязване на листата прилагам и за другите кокичеви, които са част от колекцията ми и имат подобен на хипеаструмите режим – Crinum x powelii, Crinum x powelii alba, Amarcrinum howardii, Amarine tubergenii ‘Zwanenburg’, Sprekelia formosissima.

В края на цялото мероприятие останаха едва 4 амарилиса, които вероятно ще оставя на топло и няма да имат зимна почивка, с цел да понаедреят, дори това да е за сметка на цветоносите напролет – един от тях е Amico, на който много държа, тъй като е първият ми африкански хибрид.

Както винаги първи на тересата се озоваха прецъфтелите нови придобивки. Заради готовия форсаж те са първите, които цъфтят – дори още през ноември и декември-януари вече са с листа. Винаги се притеснявам най-много за тях, защото те имат да изкарат поне 3 месеца вътре. Тази година обмислям да запазя всички луковици и да не садя преди януари. Но това тепърва ще го решавам.

Смешното е, че последните, които тепърва събуждам, намериха своето местенце под 40-градусовото слънце с изглед към Витоша едва преди няколко дни. Това определено не е добре и се надявам догодина да съм по-организирана, защото тези луковици отдавна бяха започнали да изяждат запасите си и вместо да „надебеляват“, да „отслабват“, а няма и да имат достатъчно време да „наддадат“ обратно. Но…така се стекоха обстоятелствата.

И така, вече всички са навън, пречупените листа са пречупени, новите обаче са здрави. Изгорелите са много малко, то тая година толкова дъждове, че просто няма кога да изгорят. Но пък поне откъм поливане не могат да се оплачат Дано това да помогне на болните, а африканските да преживеят стреса и догодина да нацъфтят и всички да станат голееееееми и дебели

Ето ги и част от питомците в своята лятна къща, малко поочукани от града, който падна миналата седмица, но като цяло – свежарки