Rembrandt van Rijn - дълбоко изрязване на луковицата в опит да я спася

Още два амарилиса от колекцията са безвъзвратно загубени, а не тая особени надежди и за третия… Макар че, това не ме учудва, открих Sunny Prince тотално кух, останали са само люспите от него, а съседът му (вероятно Rembrandt van Rijn, който миналата година така и не цъфтя), макар и да изглеждаше на пръв поглед ок, всъщност имаше сериозен проблем с червената ръжда. Извадих го от саксията, орязах го сериозно, киснах го във вряла вода, в опит да симулирам този тип третиране, но истински не ми се вярва, че нещата ще се подобрят.

Little Devil, който не успях да посадя навреме се оказа мухлясал и това наистина почти ме разплака – толкова много се радвах на тазгодишните ми африкански амарилиси…

А колко ли още ще се присъединят към тези… Трябва да открия вариант за прилагане на лечението с гореща вода, защото това остава единствената алтернатива. Иначе рано или късно всички ценни екзепляри в колекцията ще бъдат загубени

Bogota

Bogota е един от любимите ми сортове. Дори не знаех, че толкова го харесвам, когато го поръчах преди два сезона от Royal Colors. Но виждайки цветовете, вече беше сред първите 7 в личната ми класация.

Миналата година, след горчивия ми опит с Ruby Mayer (който харесвам ужасно много, но загубих, а се оказа, че вече няма откъде да го намеря), си поръчах втора Bogota. Когато пристигна, някак си от само себе си си намери другарче по саксия – естествено Alfresco. Блестящо белите кичести цветове на този африкански сорт, със своята безупречна форма, представляваха чудесния фон за близкия до сибистер Bogota, с неговите изтънени извити венчелистчета и ясно изразени тичинки. Макар че като време не успяха да се засекат особено, все пак се получи чудесно цветно шоу.

Когато тази година започна приспиването обаче и двата се оказаха в на пръв поглед трагично състояние. Това особено се отнасяше за Bogota-та. Имаше загниване на шийката, петна по тялото на луковицата и дори не можех да си представя, какво се случва в основата. Все пак ми беше трудно да се разделя с нея и реших, че ще се пробвам да я спася в карантинни условия.

Загниване на вътрешния слой

Процедурата започна с обелването на 4-5 слоя и отрязване на шийката докато стигна до здраво. Това, което най-много ме притесняваше, беше, че след като обелих слоевете, които бяха загнили и станали на каша, стигнах до перфектно здрав слой, но когато погледнах луковицата отгоре – видях как няколко слоя по-навътре в перфектна елипса имаше още един слой, който беше черен и явно пихтиест. Това несъмнено говореше за червена ръжда, ако наистина и надолу слоят продължаваше в същия дух.

Почистих с ножа, доколкото можеше, поизрязах шийката дори повече, отколко позволява здравия разум. Почовърках и основата, изрязах сухите или загнили корени, но ми трябваше нещо повече от дезинфекция – опитах с елементарно прилагане на метода с топлата вода, просто колкото да не е без хич – пуснах топла вода, опитвайки температурата с ръка и оставих луковицата под струята за около 10 минути.

Елементарно третиране с топла вода

Последва дълго сушене „надолу с главата“, което не беше особено ефективно, тъй като вкъщи е хладно, а навън времето беше направо студено. Луковица стоя в банята да съхне около седмица.

Миналата седмица се загледах по-внимателно в нея и…изведнъж ми се стори, че на слабата светлина на двете лунички в банята, виждам подаващ се цвенос. Повторната проверка на светло, доказа наличието на истински цветонос, подаващ се между люспите (някъде около 3-4 слой отвън навътре). Луковицата не само, че не беше омекнала допълнително, а напротив – беше съвсем твърда и с няколко дебели живи корена.

Засаждането

В тези случаи, когато луковицата е здрава, макар и със зачатъци или остатъци от проблеми, най-доброто лечение винаги е да се върне обратно в почвата. Бързичко намерих малка саксия – значително по-малка от тази, в която беше и я засадих. Идеята ми е, да се върна към основополагащата теория, че амарилисите се нуждаят от малки саксии, които да ограничават растежа на корените, за да могат луковиците да наддават на диаметър.

Днес, вече четвърти ден в саксията, за първи път щастливата ми луковица получи мъничко водичка. Определено не съм любителка на моменталното поливане след засаждане – да не кажа, че при мен първото поливане често е в момента, когато цвеносът вече е достигнал 10-15 см. Но тази Bogota все пак беше засадена с живи корени, така че затова си позволих водичка малко по-рано. А и вкъщи работи парно…

4 дни по-късно

Цветоносът вече се показва, а луковицата изглежда все по-здрава. Дано да успея да спра болестта (все още смятам, че става дума за червена ръжда), пък следващото лято дано вече да имам решението за метода с топлата вода. А дотогава истински се надявам и на прекрасните цветове на този сорт.