Аз съм абсолютна привърженичка на покълването на семената на хипеаструмите във вода. И сега дори не се и замислих – винаги съм имала голям успех (над 80%) с този метод. Единственото, което ме бавеше, беше съдинката, в която да накисна семенцата така, че да не се опират едно в друго и да се появи мухъл. Накрая след голямо ровене реших, че най-подходящо за целта е горното капаче на кутийката от яйца (6 броя) – нито много голямо, така, че да ми пречи, нито много малко, така че семенцата да се опират едно в друго. Освен това не беше и твърде плитко, за да се изпарява водата много бързо, а и беше прозрачно, което позволява по-бързото и сигурно покълване. Изобщо идеалната кутийка.

семенцата на H. calyptratum са готови за покълване

Така след като намерих съдчето, напълних го до една трета с вода, сложих го на плота в кухнята, точно над парното, за да бъде все пак по-топличко и с трепет пристъпих към отварянето на пликчетата. След кратък размисъл реших все пак да опитам като за начало само с единия вид. Въпреки, че разумът ми говореше, че не трябва да почвам с най-желаният от мен и че ако има грешки е по-добре да опропастя някой друг вид, някак си без да искам ръцеде ми взеха пакетчето с H. calyptratum и след секунди семенцата бяха в дланта ми.

семенцата са вече накиснати

Преброих ги – точно 10, колкото трябваше да бъдат. На пипане изглеждаше, че вътре има ембриони, не са празни. Поне 8 от тях със сигуност имаха. За другите две, които бяха плоски, просто реших, че е нормално да няма- в края на краищата не може всички семена да са фертилни, така съм чела, а и така съм виждала от собствения си опит с опрашване на различни сортове… Въпреки това реших да накисна всичките – нищо не губех.

И така вечерта на 05.01.2010 започна животът на моите малки calyptratum-чета.

Следващите дни бяха доста мрачни, с ниски температури, навън валеше сняг, аз имах ужасно много работа, разболях и се и накакси не ми оставаше време да ги погледна. След 3-4 дни установих, че водата им се е изпарила и с ужас долях нова, надявайки се да не е било фатално. На следващия ден не можех да повярвам на очите си – 4 от семенцата бяха с ракъсани обвивки и от тях се подаваше малко коренче! На следващия ден това бяха вече 8 семенца, као при първите вече се забелязваще и ембрионалното листенце. Хвърчах от радост из къщи . Но истинската радост настъпи, когато в края на първата седмица видях, че не само 8 от семенцата са покълнали, но и двете, които мислях, че са празни също се канят да се разпукат! 10 от 10 – 100% кълняемост!!! Не съм очаквала такова нещо! Мауро, благодаря ти, нямаш представа колко радост внесе в моите градинарски напъни

Следващите две седмици бяха посветени на бавно, но сигурно нарастване. Листенцата се появиха и се издължиха до около 5-6 см. Малкото коренче на всички 10 семенца също беше налице. Постепенно хранителните запаси на семенцето се изчерпваха, а миниатюрните луковички лееекичко напълняха. На 29.01.2010 мъниците вече изглеждаха така:

семенцата на 24 дни (29.01.2010)

ембрионалните листенца са вече над 5 см

Готови за засаждане

Реших да заложа на нова купена почва, макар и от по-обикновената. Не ми се искаше още в началото да ги заразя с червена ръжда чрез субстрата, с който разполагах. Така на 07.02.2010 вече бях подготвила материалите и с бойна крачка се запътих към балкона, където щеше да се проведе операцията.

Засаждането

По стандартния метод сложих дренаж, напълних саксията със субстрат, само че този път до горе, взех една малка клечка и започнах. Оформях дупчица в почвата с  клечката, вземах по едно малко растенийце от паничката, поставах внимателно коренчето в дупчицата така, че люспичката от семенцето да легне върху почвата, след това леко затъквах почвата с показалец…И така 10 пъти. След по-малко от 15 минути всички 10 мъника имаха своето място в саксийката. Настъпи най-важният момент, в който растенийцата трябваше да бъдат поляти, не заради нещо друго, а за да се слегне почвата около тях и да ги закрепи. това е много деликатно занимание, защото и най-малкото разместване на почвата около нежните коренчета и ембрионалните листенца може да предизвика пречупването им. Избрах да заложа на сигурното, като едновременно с поливането приложих и малко дезинфекция – направих лек разтвор на акарицид в пръскачката и лекично, на най-ситната стуйка, напръсках повърхността на саксийката. Така имах двойно действие като за начало, а след няколко дни щях и внимателно да полея с чиста вода.

вече засадените 10 семенца H. calypratum

Последното нещо, което трябваше да направя, беше да сложа табелката с надписа – реших да използвам оригиналната като за начало, защото на нея беше записано кога са накиснати семента – единствено добавих дата на засаждането.

Днес, след 3 седмици, малките Hippeastrum calyptratum вече изглеждат така:

Hippeastrum calyptratum на 3 седмици

Остава дългото чакане Не вярвам да видя цвят преди да са минали поне 4 години, но кой знае… Дано да са по-малко

Rembrandt van Rijn - дълбоко изрязване на луковицата в опит да я спася

Още два амарилиса от колекцията са безвъзвратно загубени, а не тая особени надежди и за третия… Макар че, това не ме учудва, открих Sunny Prince тотално кух, останали са само люспите от него, а съседът му (вероятно Rembrandt van Rijn, който миналата година така и не цъфтя), макар и да изглеждаше на пръв поглед ок, всъщност имаше сериозен проблем с червената ръжда. Извадих го от саксията, орязах го сериозно, киснах го във вряла вода, в опит да симулирам този тип третиране, но истински не ми се вярва, че нещата ще се подобрят.

Little Devil, който не успях да посадя навреме се оказа мухлясал и това наистина почти ме разплака – толкова много се радвах на тазгодишните ми африкански амарилиси…

А колко ли още ще се присъединят към тези… Трябва да открия вариант за прилагане на лечението с гореща вода, защото това остава единствената алтернатива. Иначе рано или късно всички ценни екзепляри в колекцията ще бъдат загубени

Hippeastrum Neon

Малкият сладък Neon е една от новите ми придобивки от Royal Colors и първият цъфтял за сезон 2009 – 2010 . След кратко ровене из интернет установих, че това е един от новите сортове, регистриран от Van Geest, на когото принадлежат и т.нар. breeders rights. Класифициран е като Midi, тоест среден размер цвят (до 13 см), с цветонос до 55 см, изключително подходящ за саксийно отглеждане. Тъжното е, че както често се случва напоследък, новите сортове се появяват първо отвъд окена  – любителите на амарилиси в САЩ се радваха на този сорт още сезон 2008-2009, докато в Европа го предлага единствено Royal Colors при това едва сега. (Така беше и с Evergreen през сезон 2007-2008) Както обикновено има разминаване в наименованието, макар и съвсем леко този път – в САЩ Neon е извествен като Neon Rose, което според мен по-скоро иска да покаже цвета му. Все пак Van Geest го посочват като Neon, така че предпочитам да си се придържам към европейското официално наименование.

Луковица на Neon

Луковицата е средно голяма, сплескана, с ясно изразена шийка. Тази форма явно е много стабилна (за разлика от формата при някои други сортове, като Novella например), защото всички луковици Neon, които получихме с есенната поръчка от Royal Colors във форума, изглеждаха еднакво.

Букетът от цветове на Neon

Това, което установих при мен е, че Neon наистина цъфти като Midi и цветовете му не превишават указаните 13 см. За сметка на това обаче цъфтя с два цветоноса, които отвориха цветове едновременно, всеки с по 6 (!) цвята. Нито един от тях не загуби своята естетическа стойност, както често се случва при едроцъфтящите сортове, които ако имат повече от 4 цвята на цветоноса, се сбутват, притискат и огъват, което пречи на истинаската феерия на цветовете.

Цветът на Neon, според регистъра е розов (rose). Според мен – направо си е класическо бонбонено розово. Но разликата с обикновените розови хибриди е консистенцията на цвета – той не е плътен и искрящ, а по-скоро леко матов и „разпръснат“ подобно на Santa Cruz (макар и не чак толкова ясно изразено както при червения си братовчед). Има ясно очертана звезда, която в основата си е зелена, а краищата и са бели и достигат като тънки линии до върховете на венчелистчетата.

Santa Cruz (вляво) и Neon (вдясно) - сходна консистенция на цветовете

Страхотно ми харесват тичинките на Neon – компактно оформени 6 броя в близост до близалцето, което е с около 1/4 по-дълго, а като цяло групата е „по-удължена“ от цвета, тоест погледната в профил ясно се вижда. Това е моята любима структура, силно характерна за mini и midi сортовете.

Венчелистчетата на този нов сорт също са красиво подредени и съразмерни – долните две са малко по-големи от горните две, като единствено централното долно венчелистче е значително по-стеснено, което го кара да прилича на езиче. Аз лично бих се радвала да е малко по-широко, придавайки истинска звездовидна форма на цвета, но и така е добре, като се има предвид, че горното централно венчелистче не е изкривено и е с формата и размера на съседните две. Всички 6 венчелистчета са леко изострени и извити назад в края, тук-таме с леко накъдряне – типичната форма на хипеструм, макар и не най-любимата ми.

Красивите шарки на обратната страна на цветовете

Това, което обаче според мен прави Neon уникален е не цвета му, не консистенцията на цвета, не формата или големината, а невероятно ясно изразената шарка на задната част на венчелистчетата. Neon показва леко издължени цветове, по-скоро напомнящи за тромпет, отколкото за плоските цветове на холандските хибриди. Така се получава една изключително елегантна извивка на горните венчелистчета, когато човек погледне цвета от обратната страна. Това е характерно за всички тромпети и тромпетовидни сортове. Но не съм виждала друг сорт с толкова красива шарка, палитра на розовото и зеленото, в която всеки цвят се подрежда, сякаш странна дъга е нашарила иначе розовия цвят, при това с ясно открояващи се граници и линии, които допълнително издължават и оформят цвета…

Всъщност да си призная, за мен Neon е много по-красив, погледнат от обратната страна, отколкото фронтално

Flaming Peacock е готов да ме зарадва

Всъщност, този хипеаструм прекара около два месеца в покой, но не в зимната квартира при останалите, а на топло в спалнята. Изхвърли листата си (или аз ги отрязах ?!? изобщо не си спомням), поседя под стола забравен и днес, докато размествах саксиите, направих откритието на деня… даже на седмицата, на месеца… Наистина съм щастлива, още повече, че това е един от сортовете, които много трудно могат да бъдат намерени. Миналата година за последно беше в каталога на Royal Colors, а този сезон е неоткриваем.

Дано този цветонос да не е лебедова песен, защото серията на паунчетата  определено е сред любимите ми!

Саксията:

Първото, което правя винаги, е да подбера правилната саксия. Това разбира се е свързано първо с решението дали дадена луковица ще бъде посадена сама или в група. До миналата година предпочитах луковицата да бъде посадена сама, в отделна саксия, за да предпазвам всяка една от зарази, доколкото това е възможно при една голяма колекция. Това позволява и по-голяма свобода в начина и мястото на „излагане“ на разцъфналия амарилис. От миналата година прилагам и групово засаждане, но за него в следващата статия.

Ширина на саксията при първоначално засаждане

Саксията като ширина трябва да бъде малко по-голяма от луковицата – тоест когато луковицата бъде засадена, от нея до саксията би трябвало да има около 2-3 см. Това е така от една страна, защото стара теория твърди, че амарилисите обичат да са на тясно, а от друга страна – след първото засаждане и цъфтеж луковицата значително намалява обиколката си. Това е нормално, тъй като в професионалните разсадници е била обработвана с редица химикали, за да достигне максимален размер. Това не е възможно при домашни условия, а и тези условия в повечето случаи са далеч от перфектни. Но в това няма нищо лошо – след „свиването“ при първия цъфтеж следва период на усилена вегетация, през който луковицата ще възстановява обиколката си. И макар че най-вероятно никога няма да достигне първоначалния си размер, ако всяка година „наддава“ достатъчно, то и регулярно ще ни радва с цветовете си.

Ширина на саксията при пресаждане

В този смисъл, ако засаждам луковица, за която първият цъфтеж в домашни условия вече е преминал, мога да оставя и малко повече разстояние от нея до саксията – около 4 до 5 см. Така ще има място и за бъдещото нарастване.

Височина на саксията

По отношения на дълбочината на саксията – нещата са в полза на по-голямата дълбочина. Корените на амарилиса, които се появяват от основата на луковицата (basal plate) растат значително на дълбочина, като спирално се придвижват около стените на саксията (нещо продобно съм наблюдавала при корените на цимбидиумите при орхидеите). Колкото по-голяма дълбочина, толкова повече място за корените, толкова повече и по-силни корени, толкова по-голяма луковица, толкова по-големи цветове. Намирането на достатъчно дълбоки, за сметка на това сравнително тесни саксии поне за мен винаги е проблем. Затова общия принцип, който спазвам се височината на саксията да е поне с височината на луковицата – не е много добре, но това е масималното. Донякъде този проблем може да бъде компенсиран при груповото засаждане, което и ме накара все повече да залагам на него.

Керамична и пластмасова саксия

Саксията може да бъде както керамична, така и пластмасова. Аз лично предпочитам пластмасовите – първо са доста по-евтини, а при голяма колекция това си е много важно ; второ, са по-леки – това също е много важно за пренасянето наесен, когато започва покоя на луковиците. И трето – понеже съм любителка на реда и симетрията – с пластмасовите саксии е най-лесно да използваш винаги един и същи . Керамичните саксии също си имат своите предимства – много от холандските сортове хипеаструми са с толкова огромни цветове (особено кичестите), че често от тежестта си обръщат саксиите. Затова е добре саксията да не е много лека, за да балансира. Освен това безспорно керамичните саксии са много по-красиви и при правилно подбиране могат да допринесат значително за още по-красивия и впечатляващ вид на разцъфналия амарилис. Моето компромисно решение е използването на керамични саксии като кашпи по време на цъфтеж – поставям пластмасовата саксия в по-голяма керамична и така хем се получава красиво, хем запазвам баланса на тежестта, хем и след прецъфтяването мога да извадя пластмасовата саксия и да я разнасям където искам, а керамичната да използвам за следващия цъфнал амарилис.

Пластмасова саксия с 8 дупки за дренаж

Нещо изключително важно за саксиите е да имат добър дренаж. Освен допълнителния материал за дренаж, който се поставя на дъното, е много важно саксията да има достатъчно дупки и процепи, през които да се оттича водата (в това отношение керамичните саксии също губят, защото обикновено са само с една централна дупка, което води до значително задържане на вода). Аз лично предпочитам типа саксии, които са с 4 (за по-малките като размер) до 8-10 (за по-големите) дупки.

И още нещо за керамичните и пластмасовите саксии – на няколко години, амарилисите трябва да бъдат пресаждани. Никога не съм обичала този процес, защото според мен той докарва стрес на растението, но за съжаление е задължителен, защото луковицата или се заравя сама дълбоко в почвата, или напротив – излиза изцяло над нея, самата почва се изтощава и т.н. Та при пресаждането съм установила, че корените на амарилиса винага се движат по стените на саксията (навиват се около тях в плътна мрежа). Когато саксията е керамична, корените се прикрепят здраво за самите стени и е невъзможно да извадиш цялата топка от корени, без да ги разкъсаш (дори и да счупиш саксията). Това никога не се случва с пластмасовите саксии.

А колкото до това, че пластмасата се загрява и изстива много по-бързо от керамиката – да, за някои растения това може да е фатално, но за амарилисите дори е полезно. За тези растения температурната разлика е основният начин за стимулиране на цъфтеж, така че никога не съм имала притеснения, че корените могат да се преохладят или да се загреят прекалено много.