Hippi Land » дренаж

Hippeastrum calyptratum – историята на малките семенца I

etolli — Sun, 28 Feb 2010 09:56:54 +0000

5 януари 2010 беше денят „Х“. В този сравнително мрачен ден реших, че е крайно време да си опитам късмета с бразилските семенца на така мечтаните видове, които получих преди Нова Година от Мауро. Беше студено – макар че от време на време пускаме парно, вкъщи винаги е доста хладно. Но нямах и грам търпение повече

Аз съм абсолютна привърженичка на покълването на семената на хипеаструмите във вода. И сега дори не се и замислих – винаги съм имала голям успех (над 80%) с този метод. Единственото, което ме бавеше, беше съдинката, в която да накисна семенцата така, че да не се опират едно в друго и да се появи мухъл. Накрая след голямо ровене реших, че най-подходящо за целта е горното капаче на кутийката от яйца (6 броя) – нито много голямо, така, че да ми пречи, нито много малко, така че семенцата да се опират едно в друго. Освен това не беше и твърде плитко, за да се изпарява водата много бързо, а и беше прозрачно, което позволява по-бързото и сигурно покълване. Изобщо идеалната кутийка.

семенцата на H. calyptratum са готови за покълване

Така след като намерих съдчето, напълних го до една трета с вода, сложих го на плота в кухнята, точно над парното, за да бъде все пак по-топличко и с трепет пристъпих към отварянето на пликчетата. След кратък размисъл реших все пак да опитам като за начало само с единия вид. Въпреки, че разумът ми говореше, че не трябва да почвам с най-желаният от мен и че ако има грешки е по-добре да опропастя някой друг вид, някак си без да искам ръцеде ми взеха пакетчето с H. calyptratum и след секунди семенцата бяха в дланта ми.

семенцата са вече накиснати

Преброих ги – точно 10, колкото трябваше да бъдат. На пипане изглеждаше, че вътре има ембриони, не са празни. Поне 8 от тях със сигуност имаха. За другите две, които бяха плоски, просто реших, че е нормално да няма- в края на краищата не може всички семена да са фертилни, така съм чела, а и така съм виждала от собствения си опит с опрашване на различни сортове… Въпреки това реших да накисна всичките – нищо не губех.

И така вечерта на 05.01.2010 започна животът на моите малки calyptratum-чета.

Следващите дни бяха доста мрачни, с ниски температури, навън валеше сняг, аз имах ужасно много работа, разболях и се и накакси не ми оставаше време да ги погледна. След 3-4 дни установих, че водата им се е изпарила и с ужас долях нова, надявайки се да не е било фатално. На следващия ден не можех да повярвам на очите си – 4 от семенцата бяха с ракъсани обвивки и от тях се подаваше малко коренче! На следващия ден това бяха вече 8 семенца, као при първите вече се забелязваще и ембрионалното листенце. Хвърчах от радост из къщи . Но истинската радост настъпи, когато в края на първата седмица видях, че не само 8 от семенцата са покълнали, но и двете, които мислях, че са празни също се канят да се разпукат! 10 от 10 – 100% кълняемост!!! Не съм очаквала такова нещо! Мауро, благодаря ти, нямаш представа колко радост внесе в моите градинарски напъни

Следващите две седмици бяха посветени на бавно, но сигурно нарастване. Листенцата се появиха и се издължиха до около 5-6 см. Малкото коренче на всички 10 семенца също беше налице. Постепенно хранителните запаси на семенцето се изчерпваха, а миниатюрните луковички лееекичко напълняха. На 29.01.2010 мъниците вече изглеждаха така:

семенцата на 24 дни (29.01.2010)

ембрионалните листенца са вече над 5 см

Започна подготовката за засаждането. Преди застъпвах идеята, всяко семенце да си има своя саксийка, в която да расте отделно. От 2 сезона насам обаче мисля, че всички амарилиси – бебета или не, се чувстват по-добре заедно. Вече много често, да не кажа винаги, засаждам големите луковици по 3 в саксия, а по-мъничките по 4. Та на същия принцип и за дребните calyptratum-чета реших, че в следващата поне една година ще разтат заедно, в една по-голяма саксийка. Така и ще ми бъде значително по-лесно да се грижа тях.

Готови за засаждане

Реших да заложа на нова купена почва, макар и от по-обикновената. Не ми се искаше още в началото да ги заразя с червена ръжда чрез субстрата, с който разполагах. Така на 07.02.2010 вече бях подготвила материалите и с бойна крачка се запътих към балкона, където щеше да се проведе операцията.

Засаждането

По стандартния метод сложих дренаж, напълних саксията със субстрат, само че този път до горе, взех една малка клечка и започнах. Оформях дупчица в почвата с клечката, вземах по едно малко растенийце от паничката, поставах внимателно коренчето в дупчицата така, че люспичката от семенцето да легне върху почвата, след това леко затъквах почвата с показалец…И така 10 пъти. След по-малко от 15 минути всички 10 мъника имаха своето място в саксийката. Настъпи най-важният момент, в който растенийцата трябваше да бъдат поляти, не заради нещо друго, а за да се слегне почвата около тях и да ги закрепи. това е много деликатно занимание, защото и най-малкото разместване на почвата около нежните коренчета и ембрионалните листенца може да предизвика пречупването им. Избрах да заложа на сигурното, като едновременно с поливането приложих и малко дезинфекция – направих лек разтвор на акарицид в пръскачката и лекично, на най-ситната стуйка, напръсках повърхността на саксийката. Така имах двойно действие като за начало, а след няколко дни щях и внимателно да полея с чиста вода.

вече засадените 10 семенца H. calypratum

Последното нещо, което трябваше да направя, беше да сложа табелката с надписа – реших да използвам оригиналната като за начало, защото на нея беше записано кога са накиснати семента – единствено добавих дата на засаждането.

Днес, след 3 седмици, малките Hippeastrum calyptratum вече изглеждат така:

Hippeastrum calyptratum на 3 седмици

Остава дългото чакане Не вярвам да видя цвят преди да са минали поне 4 години, но кой знае… Дано да са по-малко

Засаждането – как, в какво, кога? – част 2

etolli — Mon, 21 Dec 2009 20:32:41 +0000

Ако вече саксията е избрана, значи е време да пристъпим към подготовката на останалите материали.

Nota Bene: Всичко в серията за засаждането се отнася за хибридите на хипеаструма, независимо дали са холандски, африкански, японски или австралийски, а не за естествените видове. Именно сред тях има големи различия по отношение на това какъв субстрат или каква осветеност предпочитат, как и кога усвояват влагата и дали изобщо има понася саксийна култура.

Субстратът:

Амарилисите обичат влагата – някои повече, други по-малко, но като цяло разликите наистина са минимални. От моя опит мога да кажа, че са ужасно издържливи растения, могат да откарат месеци без вода, но това се отразява сериозно на гомината на луковицата, тъй като през времето, когато не получава хранителни вещества чрез водата, амарилисът се храни от запасите в луковицата. Когато обаче поливките са редовни и почвата е почти постоянно леко влажна, луковиците наедряват с часове.

Но все пак хипеаструмите са луковични и при повече вода бързо загниват. Затова не бива и да се прекалява. Постоянната влага около луковицата и корените трябва да се избягва и трябва да имат период на изсъхване между поливките.

Подходящ е дори най-обикновеният субстрат

Имайки предвид това, ясно е, че субстратът за хипеаструмите трябва да бъде малко по-тежък, но добре отцедлив. Иначе тези благодарни растения нямат никакви претенции – едно нормално pH ги удовлетворява напълно (6,5), не искат някакви специални смески на листовки, оборска тор или каквото още се сети човек и което никога не може да бъде набавено в града… За хипеструмите си винаги купувам съвсем обикновен готов субстрат – от този, дето има и перлит примесен вътре, за да даде повече въздух. И толкова. Не добавям нищо, не променям нищо – просто отварям торбата и сипвам. Почти всеки път ползвам различна марка, защото нямам достъп до една и съща. Последно купувах компост на Gamma, много съм доволна, защото няма плевелчета из нея, но става и всяка друга. Понякога ползвам и по-скъпите вносни (холандски) торфопочвени смеси, които са на основата на чист торф и нямат вътре перлит – в чист вариант, с добавка малко перлит или смесени с обикновен субстрат. Не мисля, че има съществена разлика обаче и затова последните години, го карам на по-евтиния…

Дренажът:

Отцеждането обаче е изключително важно. Без него няма начин луковицата и корените да не загният. Затова на дъното на саксията задължително се поставя 1-2 см дренаж. Ползвала съм най-различни неща за дренаж – от пясък, през начупени керамични саксии, керамизит, камъчета, та до стиропорени парченца. Единственото, от което истински не съм доволна и считам за опасно, е пясъкат. Всъщност той остава постоянно мокър и субстратът над него също никога не може да изсъхне, а това е фатално за корените, които го достигат. Така че – никакъв пясък!

Класиката на дренажа, разбира се, са парчета от начупени керамични саксии. Но мисля си, че това е доста…дефицитно да го наречем и скъпо… Аз почни не ползвам керамични саксии, а тези, които имам и ползвам за кашпи, определено имат строк режим на опазване Та затова счупените парчета като дренаж отпаднаха много бързо от класацията.

Керамизитът си има своите предимства – той е тежък и може да балансира тежестта на цветоноса, предпазвайки саксията от обръщане. Освен това абсорбира излишната вода и после може постепенно да я отдава в почвата, без да „заблатява“ субстрата наоколо. Въпреки това позволява и оттичането на излишната вода през дупките на саксията в чинийката отдолу. Но керамизитът е доста скъпо удоволствие. И не се намира толкова лесно… Но си остава един от любимите ми дренажи.

Парченцата стиропор са любимият ми дренаж

Другият такъв са парченцата стиропор, които се ползват за уплътнение при поръчките на цветя и други артикули. Те са малки оформени парченца с дължина между 3 и 7 см и дебелина 3-5 см. Формата им може да е всякаква – от вълнообразна, до пръчковидна или дори лентовидна. Леки са, изпълнени са с въздух, изобщо не задържат вода, пропускат всичко към дупките на саксията. И освен това са част от моето „безотпадно“ производство по време на поръчки във Flowersnet форума – нищо от получените кашони не остава неизползвано! Единственото, което понякога ме дразни е, че при пресаждане често откривам как корените буквално са преминали през отделните парченца и трудно мога да ги отстраня стиропора. Но в този случай обикновено просто не се занимавам с това и ползвам същия стиропор и в новата саксия.

Понякога ползвам за дренаж и малки камъчета, но рядко. Основният дренаж при мен са керамизита и малките парченца стиропор.

Подготовка на луковицата:

Част от корените за изсъхнали и напълно мъртви

Много автори твърдят, че преди самото засаждане, луковицата трябва да бъде подготвена. Корените трябва да бъдат накиснати за едно денонощие във вода, без да се мокри самата луковица и най-вече основата й. Аз бих добавила, преди накисването във вода да се отстранят всички изсъхнали коренчета – те така или иначе са загинали и единственото, за което могат да допринесат е заповане на процес на гниене и разлагане. Нещо крайно опано за всяка луковица. отстраняването на тези коренчета най-лесно става с просто издърпване – едно рязко дръпване на всяко едно от тях просто ги отделя от основата на луковицата.

Отстраняване на изсъхналите коренчета чрез "издърпване"

Няма нищо страшно, ако след тази процедура останат само няколко по-дебели корена или дори да не остане нито един. След като бъде засадена луковицата ще изкара нови корени от основата си – растежните им точки вече са заложени и само чакат подходящия момент. Това означава, че е съвсем нормално и не бива да предизвиква притеснение, ако луковицата пристигне без нито един корен – това не и пречи да бъде най-жизнената луковица на света.

Почистена луковица - след отстраняване на изсъхналите може да останат само няколко здрави корена

Ако след почистването все пак останат плътни на допир корени, което показва, че те са живи, наистина е добре да бъдат накиснати за 24 във вода. Това ще задвижи метаболизма на растението и то по-лесно ще се вкорени (което е особен проблем при някои сортове като Pasadena например). Освен това ще ги направи по-еластични, което пък ще улесни само засаждане. Честно казано аз не винаги имам време за това и често садя без накисване, но безспорно накисването е нещо много полезно. Изключително важно е обаче при тази процедура да не се допуска мокрене на самата луковица и основата й, тъй като това води до загниване. Накиснати трябва да бъдат само корените!

Накисване на корените на луковицата за 24 часа

Силно вероятно е луковицата да има някои наранявания - случва се често, а и може да има и други проблеми. Ако луковицта е мека, дори само на определени места, те трябва да бъдат обелени или дори изразяни, за да се ограничи засегнатата повърхност. Много хора предпочитат във всички случи да белят луковицата докато стигнат до плътна зелена люспа, като така отстраняват външните предпазни слоеве. До известна степен в това има смисъл, тъй като се проверява дали няма някой скрит проблем под „хартиените“ люспи – включително и разни животинки. От друга – това стресира луковицата, тя загубва защитния си слой и става по-уязвима на външни влияния. Затова – всеки сам преценява за себе си. Аз предпочитам да не беля, ако луковицата е здрава. Ако обаче има и най-малки признаци на заболяване или има меки участъци съм безкомпромисна – обелвам всички люспи и ако се наложи – изрязвам серизно, дори това да значи половината луковица. Защото ако не го направя – растението може да загине за дни…

Обелване на външните слоеве

В случай на такива проблеми е добре да се третира мястото - до сега най-добри резултати в България дава третирането с топсин, но трябва да се има предвид, че ако става дума за поражения от червена ръжда, нищо не помага. Все пак малко напудряне с топсин на прах никога не е излишно, макар че често не разполагам с него и не третирам при засаждане.

Засаждането – как, в какво, кога? – част 1

etolli — Sun, 20 Dec 2009 13:11:15 +0000

Всъщност това си остава най-важният въпрос за всеки, който тепърва започва приключението с тези прекрасни растения. Както и друг път съм казвала, обикновено първият амарилис, с който се сдобиваме, е просто една голяма луковица. И тя чака да бъде посадена. Ето основният ми метод на засаждане, като в продължение на следващите месеци, ще споделя и останалите си размисли по въпроса

Саксията:

Първото, което правя винаги, е да подбера правилната саксия. Това разбира се е свързано първо с решението дали дадена луковица ще бъде посадена сама или в група. До миналата година предпочитах луковицата да бъде посадена сама, в отделна саксия, за да предпазвам всяка една от зарази, доколкото това е възможно при една голяма колекция. Това позволява и по-голяма свобода в начина и мястото на „излагане“ на разцъфналия амарилис. От миналата година прилагам и групово засаждане, но за него в следващата статия.

Ширина на саксията при първоначално засаждане

Саксията като ширина трябва да бъде малко по-голяма от луковицата – тоест когато луковицата бъде засадена, от нея до саксията би трябвало да има около 2-3 см. Това е така от една страна, защото стара теория твърди, че амарилисите обичат да са на тясно, а от друга страна – след първото засаждане и цъфтеж луковицата значително намалява обиколката си. Това е нормално, тъй като в професионалните разсадници е била обработвана с редица химикали, за да достигне максимален размер. Това не е възможно при домашни условия, а и тези условия в повечето случаи са далеч от перфектни. Но в това няма нищо лошо – след „свиването“ при първия цъфтеж следва период на усилена вегетация, през който луковицата ще възстановява обиколката си. И макар че най-вероятно никога няма да достигне първоначалния си размер, ако всяка година „наддава“ достатъчно, то и регулярно ще ни радва с цветовете си.

Ширина на саксията при пресаждане

В този смисъл, ако засаждам луковица, за която първият цъфтеж в домашни условия вече е преминал, мога да оставя и малко повече разстояние от нея до саксията – около 4 до 5 см. Така ще има място и за бъдещото нарастване.

Височина на саксията

По отношения на дълбочината на саксията – нещата са в полза на по-голямата дълбочина. Корените на амарилиса, които се появяват от основата на луковицата (basal plate) растат значително на дълбочина, като спирално се придвижват около стените на саксията (нещо продобно съм наблюдавала при корените на цимбидиумите при орхидеите). Колкото по-голяма дълбочина, толкова повече място за корените, толкова повече и по-силни корени, толкова по-голяма луковица, толкова по-големи цветове. Намирането на достатъчно дълбоки, за сметка на това сравнително тесни саксии поне за мен винаги е проблем. Затова общия принцип, който спазвам се височината на саксията да е поне с височината на луковицата – не е много добре, но това е масималното. Донякъде този проблем може да бъде компенсиран при груповото засаждане, което и ме накара все повече да залагам на него.

Керамична и пластмасова саксия

Саксията може да бъде както керамична, така и пластмасова. Аз лично предпочитам пластмасовите – първо са доста по-евтини, а при голяма колекция това си е много важно ; второ, са по-леки – това също е много важно за пренасянето наесен, когато започва покоя на луковиците. И трето – понеже съм любителка на реда и симетрията – с пластмасовите саксии е най-лесно да използваш винаги един и същи . Керамичните саксии също си имат своите предимства – много от холандските сортове хипеаструми са с толкова огромни цветове (особено кичестите), че често от тежестта си обръщат саксиите. Затова е добре саксията да не е много лека, за да балансира. Освен това безспорно керамичните саксии са много по-красиви и при правилно подбиране могат да допринесат значително за още по-красивия и впечатляващ вид на разцъфналия амарилис. Моето компромисно решение е използването на керамични саксии като кашпи по време на цъфтеж – поставям пластмасовата саксия в по-голяма керамична и така хем се получава красиво, хем запазвам баланса на тежестта, хем и след прецъфтяването мога да извадя пластмасовата саксия и да я разнасям където искам, а керамичната да използвам за следващия цъфнал амарилис.

Пластмасова саксия с 8 дупки за дренаж

Нещо изключително важно за саксиите е да имат добър дренаж. Освен допълнителния материал за дренаж, който се поставя на дъното, е много важно саксията да има достатъчно дупки и процепи, през които да се оттича водата (в това отношение керамичните саксии също губят, защото обикновено са само с една централна дупка, което води до значително задържане на вода). Аз лично предпочитам типа саксии, които са с 4 (за по-малките като размер) до 8-10 (за по-големите) дупки.

И още нещо за керамичните и пластмасовите саксии – на няколко години, амарилисите трябва да бъдат пресаждани. Никога не съм обичала този процес, защото според мен той докарва стрес на растението, но за съжаление е задължителен, защото луковицата или се заравя сама дълбоко в почвата, или напротив – излиза изцяло над нея, самата почва се изтощава и т.н. Та при пресаждането съм установила, че корените на амарилиса винага се движат по стените на саксията (навиват се около тях в плътна мрежа). Когато саксията е керамична, корените се прикрепят здраво за самите стени и е невъзможно да извадиш цялата топка от корени, без да ги разкъсаш (дори и да счупиш саксията). Това никога не се случва с пластмасовите саксии.

А колкото до това, че пластмасата се загрява и изстива много по-бързо от керамиката – да, за някои растения това може да е фатално, но за амарилисите дори е полезно. За тези растения температурната разлика е основният начин за стимулиране на цъфтеж, така че никога не съм имала притеснения, че корените могат да се преохладят или да се загреят прекалено много.