Аз съм абсолютна привърженичка на покълването на семената на хипеаструмите във вода. И сега дори не се и замислих – винаги съм имала голям успех (над 80%) с този метод. Единственото, което ме бавеше, беше съдинката, в която да накисна семенцата така, че да не се опират едно в друго и да се появи мухъл. Накрая след голямо ровене реших, че най-подходящо за целта е горното капаче на кутийката от яйца (6 броя) – нито много голямо, така, че да ми пречи, нито много малко, така че семенцата да се опират едно в друго. Освен това не беше и твърде плитко, за да се изпарява водата много бързо, а и беше прозрачно, което позволява по-бързото и сигурно покълване. Изобщо идеалната кутийка.

семенцата на H. calyptratum са готови за покълване

Така след като намерих съдчето, напълних го до една трета с вода, сложих го на плота в кухнята, точно над парното, за да бъде все пак по-топличко и с трепет пристъпих към отварянето на пликчетата. След кратък размисъл реших все пак да опитам като за начало само с единия вид. Въпреки, че разумът ми говореше, че не трябва да почвам с най-желаният от мен и че ако има грешки е по-добре да опропастя някой друг вид, някак си без да искам ръцеде ми взеха пакетчето с H. calyptratum и след секунди семенцата бяха в дланта ми.

семенцата са вече накиснати

Преброих ги – точно 10, колкото трябваше да бъдат. На пипане изглеждаше, че вътре има ембриони, не са празни. Поне 8 от тях със сигуност имаха. За другите две, които бяха плоски, просто реших, че е нормално да няма- в края на краищата не може всички семена да са фертилни, така съм чела, а и така съм виждала от собствения си опит с опрашване на различни сортове… Въпреки това реших да накисна всичките – нищо не губех.

И така вечерта на 05.01.2010 започна животът на моите малки calyptratum-чета.

Следващите дни бяха доста мрачни, с ниски температури, навън валеше сняг, аз имах ужасно много работа, разболях и се и накакси не ми оставаше време да ги погледна. След 3-4 дни установих, че водата им се е изпарила и с ужас долях нова, надявайки се да не е било фатално. На следващия ден не можех да повярвам на очите си – 4 от семенцата бяха с ракъсани обвивки и от тях се подаваше малко коренче! На следващия ден това бяха вече 8 семенца, као при първите вече се забелязваще и ембрионалното листенце. Хвърчах от радост из къщи . Но истинската радост настъпи, когато в края на първата седмица видях, че не само 8 от семенцата са покълнали, но и двете, които мислях, че са празни също се канят да се разпукат! 10 от 10 – 100% кълняемост!!! Не съм очаквала такова нещо! Мауро, благодаря ти, нямаш представа колко радост внесе в моите градинарски напъни

Следващите две седмици бяха посветени на бавно, но сигурно нарастване. Листенцата се появиха и се издължиха до около 5-6 см. Малкото коренче на всички 10 семенца също беше налице. Постепенно хранителните запаси на семенцето се изчерпваха, а миниатюрните луковички лееекичко напълняха. На 29.01.2010 мъниците вече изглеждаха така:

семенцата на 24 дни (29.01.2010)

ембрионалните листенца са вече над 5 см

Готови за засаждане

Реших да заложа на нова купена почва, макар и от по-обикновената. Не ми се искаше още в началото да ги заразя с червена ръжда чрез субстрата, с който разполагах. Така на 07.02.2010 вече бях подготвила материалите и с бойна крачка се запътих към балкона, където щеше да се проведе операцията.

Засаждането

По стандартния метод сложих дренаж, напълних саксията със субстрат, само че този път до горе, взех една малка клечка и започнах. Оформях дупчица в почвата с  клечката, вземах по едно малко растенийце от паничката, поставах внимателно коренчето в дупчицата така, че люспичката от семенцето да легне върху почвата, след това леко затъквах почвата с показалец…И така 10 пъти. След по-малко от 15 минути всички 10 мъника имаха своето място в саксийката. Настъпи най-важният момент, в който растенийцата трябваше да бъдат поляти, не заради нещо друго, а за да се слегне почвата около тях и да ги закрепи. това е много деликатно занимание, защото и най-малкото разместване на почвата около нежните коренчета и ембрионалните листенца може да предизвика пречупването им. Избрах да заложа на сигурното, като едновременно с поливането приложих и малко дезинфекция – направих лек разтвор на акарицид в пръскачката и лекично, на най-ситната стуйка, напръсках повърхността на саксийката. Така имах двойно действие като за начало, а след няколко дни щях и внимателно да полея с чиста вода.

вече засадените 10 семенца H. calypratum

Последното нещо, което трябваше да направя, беше да сложа табелката с надписа – реших да използвам оригиналната като за начало, защото на нея беше записано кога са накиснати семента – единствено добавих дата на засаждането.

Днес, след 3 седмици, малките Hippeastrum calyptratum вече изглеждат така:

Hippeastrum calyptratum на 3 седмици

Остава дългото чакане Не вярвам да видя цвят преди да са минали поне 4 години, но кой знае… Дано да са по-малко

Саксията:

Първото, което правя винаги, е да подбера правилната саксия. Това разбира се е свързано първо с решението дали дадена луковица ще бъде посадена сама или в група. До миналата година предпочитах луковицата да бъде посадена сама, в отделна саксия, за да предпазвам всяка една от зарази, доколкото това е възможно при една голяма колекция. Това позволява и по-голяма свобода в начина и мястото на „излагане“ на разцъфналия амарилис. От миналата година прилагам и групово засаждане, но за него в следващата статия.

Ширина на саксията при първоначално засаждане

Саксията като ширина трябва да бъде малко по-голяма от луковицата – тоест когато луковицата бъде засадена, от нея до саксията би трябвало да има около 2-3 см. Това е така от една страна, защото стара теория твърди, че амарилисите обичат да са на тясно, а от друга страна – след първото засаждане и цъфтеж луковицата значително намалява обиколката си. Това е нормално, тъй като в професионалните разсадници е била обработвана с редица химикали, за да достигне максимален размер. Това не е възможно при домашни условия, а и тези условия в повечето случаи са далеч от перфектни. Но в това няма нищо лошо – след „свиването“ при първия цъфтеж следва период на усилена вегетация, през който луковицата ще възстановява обиколката си. И макар че най-вероятно никога няма да достигне първоначалния си размер, ако всяка година „наддава“ достатъчно, то и регулярно ще ни радва с цветовете си.

Ширина на саксията при пресаждане

В този смисъл, ако засаждам луковица, за която първият цъфтеж в домашни условия вече е преминал, мога да оставя и малко повече разстояние от нея до саксията – около 4 до 5 см. Така ще има място и за бъдещото нарастване.

Височина на саксията

По отношения на дълбочината на саксията – нещата са в полза на по-голямата дълбочина. Корените на амарилиса, които се появяват от основата на луковицата (basal plate) растат значително на дълбочина, като спирално се придвижват около стените на саксията (нещо продобно съм наблюдавала при корените на цимбидиумите при орхидеите). Колкото по-голяма дълбочина, толкова повече място за корените, толкова повече и по-силни корени, толкова по-голяма луковица, толкова по-големи цветове. Намирането на достатъчно дълбоки, за сметка на това сравнително тесни саксии поне за мен винаги е проблем. Затова общия принцип, който спазвам се височината на саксията да е поне с височината на луковицата – не е много добре, но това е масималното. Донякъде този проблем може да бъде компенсиран при груповото засаждане, което и ме накара все повече да залагам на него.

Керамична и пластмасова саксия

Саксията може да бъде както керамична, така и пластмасова. Аз лично предпочитам пластмасовите – първо са доста по-евтини, а при голяма колекция това си е много важно ; второ, са по-леки – това също е много важно за пренасянето наесен, когато започва покоя на луковиците. И трето – понеже съм любителка на реда и симетрията – с пластмасовите саксии е най-лесно да използваш винаги един и същи . Керамичните саксии също си имат своите предимства – много от холандските сортове хипеаструми са с толкова огромни цветове (особено кичестите), че често от тежестта си обръщат саксиите. Затова е добре саксията да не е много лека, за да балансира. Освен това безспорно керамичните саксии са много по-красиви и при правилно подбиране могат да допринесат значително за още по-красивия и впечатляващ вид на разцъфналия амарилис. Моето компромисно решение е използването на керамични саксии като кашпи по време на цъфтеж – поставям пластмасовата саксия в по-голяма керамична и така хем се получава красиво, хем запазвам баланса на тежестта, хем и след прецъфтяването мога да извадя пластмасовата саксия и да я разнасям където искам, а керамичната да използвам за следващия цъфнал амарилис.

Пластмасова саксия с 8 дупки за дренаж

Нещо изключително важно за саксиите е да имат добър дренаж. Освен допълнителния материал за дренаж, който се поставя на дъното, е много важно саксията да има достатъчно дупки и процепи, през които да се оттича водата (в това отношение керамичните саксии също губят, защото обикновено са само с една централна дупка, което води до значително задържане на вода). Аз лично предпочитам типа саксии, които са с 4 (за по-малките като размер) до 8-10 (за по-големите) дупки.

И още нещо за керамичните и пластмасовите саксии – на няколко години, амарилисите трябва да бъдат пресаждани. Никога не съм обичала този процес, защото според мен той докарва стрес на растението, но за съжаление е задължителен, защото луковицата или се заравя сама дълбоко в почвата, или напротив – излиза изцяло над нея, самата почва се изтощава и т.н. Та при пресаждането съм установила, че корените на амарилиса винага се движат по стените на саксията (навиват се около тях в плътна мрежа). Когато саксията е керамична, корените се прикрепят здраво за самите стени и е невъзможно да извадиш цялата топка от корени, без да ги разкъсаш (дори и да счупиш саксията). Това никога не се случва с пластмасовите саксии.

А колкото до това, че пластмасата се загрява и изстива много по-бързо от керамиката – да, за някои растения това може да е фатално, но за амарилисите дори е полезно. За тези растения температурната разлика е основният начин за стимулиране на цъфтеж, така че никога не съм имала притеснения, че корените могат да се преохладят или да се загреят прекалено много.

Все още буйна зеленина на 07.11.2009

Наистина, на откритата ми южна тераса днес беше 19°C, но все пак такава буйна зеленина не само не е нормална, но и със сигурност пречи на луковиците и на бъдещия цъфтеж. Вярвам, че след един определен момент, въпреки че повечето хибриди се водят вечно зелени, вместо листата да изхранват луковицата се получава обратното – луковицата изхранва листата. Така се губи диаметър, а това влияе катастрофално на цъфтежа. Това особено важи, когато веднъж съм тръгнала да приспивам хипеаструмите, а те се инатят и не хвърлят листата си повече от месец.

И днес след поредния преглед и почистване на изсъхналите листа вече няма за кога да чакам естественото заспиване. Освен със спиране на поливането и подхранването, което се случва към края на септември, последната мярка, която ми остава е да подрежа листата. Някои напълно отричат рязането на листа, други са склонни да го приемат, а трети – като мен – са твърди привърженици. Откакто се занимавам с хипеаструми нямам случай, в който всичките ми питомци да са заспали нормално. Никога не са изхвърляли листата си сами, да не говорим това да се случи навреме (края на октомври). Затова винаги съм им помагала, тъй като държа на зимната почивка, дори при истински вечнозелените като Hippeastrum papilio.

Листата се отрязват през средата

Процедурата е съвсем проста: почиствам вече изсъхналите листа, а зелените прерязвам наполовина или дори по-ниско.

Това скъсяване на листата явно прекратява поне отчасти вегетацията и напомня на луковицата, че е време да се оттърве от листата и да се съсредоточи върху цветоносите, които би трябвало вече да са се формирали във вътрешността. Обикновено това се случва до седмица – две, когато листата са пожълтели, отделят се съвсем лесно от шийката на луковицата и растението е готово за зимната почивка.

Вече поредна година използвам този метод и определено съм доволна. От цялата ми колекция обикновено едва 3-4 амарилиса се сещат кога е времето за приспиване. Всички останали минават през подрязването на листата. А понякога дори се намират 3-4 луковици, които не разбират и от това напомняне, не изхрълят листата си, а напротив – изкарват нови през следващите 2 седмици. Ако това се случи, обикновено режа всички листа изцяло до шийката и веднага пренасям на хладно, за да форсирам още повече луковицата към забавяне на жизнените процеси.

Част от амарилисите след подрязване на листата

След няколкочасова работа резултатът е налице. Дори успях да прегледам състоянието на луковиците. Установих някои плашещи факти за любимите ми Alfresco и Bogota, които май ще бъдат поредните жертви на червената ръжда, но за сметка на това се възхитих от растежа на Flamingo Star и другарчетата му по саксия – но за това ще пиша друг път.

Това подрязване на листата прилагам и за другите кокичеви, които са част от колекцията ми и имат подобен на хипеаструмите режим – Crinum x powelii, Crinum x powelii alba, Amarcrinum howardii, Amarine tubergenii ‘Zwanenburg’, Sprekelia formosissima.

В края на цялото мероприятие останаха едва 4 амарилиса, които вероятно ще оставя на топло и няма да имат зимна почивка, с цел да понаедреят, дори това да е за сметка на цветоносите напролет – един от тях е Amico, на който много държа, тъй като е първият ми африкански хибрид.