Отдавна се ядосвам, че американците някак успяват да се снабдят с поне някои афикански сортове, а ние, от другата страна на океана – изобщо. Ядосвам се и че има доста доставчици в e-bay, които предлагат недостижими за нас сортове, но не са склонни да изпращат международни пратки.

Alfresco

Но…все пак намерих един в щатския e-bay и на чудесна цена успях да си поръчам Trentino и няколко дни по-късно – Alfresco. Дълго се чудех дали да не опитам и с един Little Devil, но накрая реших, че ще изчакам да видя какво ще се случи с първите два. Но сега всичко е изчерпано…

За съжаление Trentino все още го няма и подозирам, че не е успял да премине препятствията на границите, но поне една хубава луковица Alfresco чака да бъде засадена у дома

Bogota

Bogota е един от любимите ми сортове. Дори не знаех, че толкова го харесвам, когато го поръчах преди два сезона от Royal Colors. Но виждайки цветовете, вече беше сред първите 7 в личната ми класация.

Миналата година, след горчивия ми опит с Ruby Mayer (който харесвам ужасно много, но загубих, а се оказа, че вече няма откъде да го намеря), си поръчах втора Bogota. Когато пристигна, някак си от само себе си си намери другарче по саксия – естествено Alfresco. Блестящо белите кичести цветове на този африкански сорт, със своята безупречна форма, представляваха чудесния фон за близкия до сибистер Bogota, с неговите изтънени извити венчелистчета и ясно изразени тичинки. Макар че като време не успяха да се засекат особено, все пак се получи чудесно цветно шоу.

Когато тази година започна приспиването обаче и двата се оказаха в на пръв поглед трагично състояние. Това особено се отнасяше за Bogota-та. Имаше загниване на шийката, петна по тялото на луковицата и дори не можех да си представя, какво се случва в основата. Все пак ми беше трудно да се разделя с нея и реших, че ще се пробвам да я спася в карантинни условия.

Загниване на вътрешния слой

Процедурата започна с обелването на 4-5 слоя и отрязване на шийката докато стигна до здраво. Това, което най-много ме притесняваше, беше, че след като обелих слоевете, които бяха загнили и станали на каша, стигнах до перфектно здрав слой, но когато погледнах луковицата отгоре – видях как няколко слоя по-навътре в перфектна елипса имаше още един слой, който беше черен и явно пихтиест. Това несъмнено говореше за червена ръжда, ако наистина и надолу слоят продължаваше в същия дух.

Почистих с ножа, доколкото можеше, поизрязах шийката дори повече, отколко позволява здравия разум. Почовърках и основата, изрязах сухите или загнили корени, но ми трябваше нещо повече от дезинфекция – опитах с елементарно прилагане на метода с топлата вода, просто колкото да не е без хич – пуснах топла вода, опитвайки температурата с ръка и оставих луковицата под струята за около 10 минути.

Елементарно третиране с топла вода

Последва дълго сушене „надолу с главата“, което не беше особено ефективно, тъй като вкъщи е хладно, а навън времето беше направо студено. Луковица стоя в банята да съхне около седмица.

Миналата седмица се загледах по-внимателно в нея и…изведнъж ми се стори, че на слабата светлина на двете лунички в банята, виждам подаващ се цвенос. Повторната проверка на светло, доказа наличието на истински цветонос, подаващ се между люспите (някъде около 3-4 слой отвън навътре). Луковицата не само, че не беше омекнала допълнително, а напротив – беше съвсем твърда и с няколко дебели живи корена.

Засаждането

В тези случаи, когато луковицата е здрава, макар и със зачатъци или остатъци от проблеми, най-доброто лечение винаги е да се върне обратно в почвата. Бързичко намерих малка саксия – значително по-малка от тази, в която беше и я засадих. Идеята ми е, да се върна към основополагащата теория, че амарилисите се нуждаят от малки саксии, които да ограничават растежа на корените, за да могат луковиците да наддават на диаметър.

Днес, вече четвърти ден в саксията, за първи път щастливата ми луковица получи мъничко водичка. Определено не съм любителка на моменталното поливане след засаждане – да не кажа, че при мен първото поливане често е в момента, когато цвеносът вече е достигнал 10-15 см. Но тази Bogota все пак беше засадена с живи корени, така че затова си позволих водичка малко по-рано. А и вкъщи работи парно…

4 дни по-късно

Цветоносът вече се показва, а луковицата изглежда все по-здрава. Дано да успея да спра болестта (все още смятам, че става дума за червена ръжда), пък следващото лято дано вече да имам решението за метода с топлата вода. А дотогава истински се надявам и на прекрасните цветове на този сорт.

Все още буйна зеленина на 07.11.2009

Наистина, на откритата ми южна тераса днес беше 19°C, но все пак такава буйна зеленина не само не е нормална, но и със сигурност пречи на луковиците и на бъдещия цъфтеж. Вярвам, че след един определен момент, въпреки че повечето хибриди се водят вечно зелени, вместо листата да изхранват луковицата се получава обратното – луковицата изхранва листата. Така се губи диаметър, а това влияе катастрофално на цъфтежа. Това особено важи, когато веднъж съм тръгнала да приспивам хипеаструмите, а те се инатят и не хвърлят листата си повече от месец.

И днес след поредния преглед и почистване на изсъхналите листа вече няма за кога да чакам естественото заспиване. Освен със спиране на поливането и подхранването, което се случва към края на септември, последната мярка, която ми остава е да подрежа листата. Някои напълно отричат рязането на листа, други са склонни да го приемат, а трети – като мен – са твърди привърженици. Откакто се занимавам с хипеаструми нямам случай, в който всичките ми питомци да са заспали нормално. Никога не са изхвърляли листата си сами, да не говорим това да се случи навреме (края на октомври). Затова винаги съм им помагала, тъй като държа на зимната почивка, дори при истински вечнозелените като Hippeastrum papilio.

Листата се отрязват през средата

Процедурата е съвсем проста: почиствам вече изсъхналите листа, а зелените прерязвам наполовина или дори по-ниско.

Това скъсяване на листата явно прекратява поне отчасти вегетацията и напомня на луковицата, че е време да се оттърве от листата и да се съсредоточи върху цветоносите, които би трябвало вече да са се формирали във вътрешността. Обикновено това се случва до седмица – две, когато листата са пожълтели, отделят се съвсем лесно от шийката на луковицата и растението е готово за зимната почивка.

Вече поредна година използвам този метод и определено съм доволна. От цялата ми колекция обикновено едва 3-4 амарилиса се сещат кога е времето за приспиване. Всички останали минават през подрязването на листата. А понякога дори се намират 3-4 луковици, които не разбират и от това напомняне, не изхрълят листата си, а напротив – изкарват нови през следващите 2 седмици. Ако това се случи, обикновено режа всички листа изцяло до шийката и веднага пренасям на хладно, за да форсирам още повече луковицата към забавяне на жизнените процеси.

Част от амарилисите след подрязване на листата

След няколкочасова работа резултатът е налице. Дори успях да прегледам състоянието на луковиците. Установих някои плашещи факти за любимите ми Alfresco и Bogota, които май ще бъдат поредните жертви на червената ръжда, но за сметка на това се възхитих от растежа на Flamingo Star и другарчетата му по саксия – но за това ще пиша друг път.

Това подрязване на листата прилагам и за другите кокичеви, които са част от колекцията ми и имат подобен на хипеаструмите режим – Crinum x powelii, Crinum x powelii alba, Amarcrinum howardii, Amarine tubergenii ‘Zwanenburg’, Sprekelia formosissima.

В края на цялото мероприятие останаха едва 4 амарилиса, които вероятно ще оставя на топло и няма да имат зимна почивка, с цел да понаедреят, дори това да е за сметка на цветоносите напролет – един от тях е Amico, на който много държа, тъй като е първият ми африкански хибрид.